Тази статия е много специална за мен. Тя е откъс от личния ми дневник – страници, които ми напомнят колко важни са думите и вярванията, които оставяме в децата си.
Пътувам в 6-цата - трамвая.. Майка с момченце в скута ѝ – около годинка – са на седалката пред мен. Жизнено и любопитно хлапе. Надзърта зад облегалката на седалката, за да ме види "каква съм там, такава". Усмихвам му се – скрива се. Отново надзърта…
Аз: „Бау!“
Започва да се киска.
Майката – млада, красива, мила – гушкайки го нежно, се обръща към мен:
„Той е много срамежлив.“ Усмихва се полу-извинително.
Продължаваме да се закачаме – той се киска, надзърта, крие...
Сещам се за плюшената котка в раницата ми (не я нося всеки ден, така се случи). Извадих котката, и тя се включи в играта. И тя започна да се крие, да се закача с хлапето. Той чак се заливаше от смях, с мъничките си зъбки, чак се захласваше назад към майка си.
Майка му, с нежната си извинителна усмивка:
„Иначе се закача, но е много срамежлив.“
Всъщност още първия път, когато го каза, ми жегна леко в диафрагмата, а сега сякаш думите ѝ тръгнаха да ми извират през ушите...
Думите, които оставят следа
Идваше ми да грабна детето, да го погледна в очите, и колкокто с думи, толкова и със сърце и с цялото си същество да му кажа:
„Ти си съвършен, и никога не се връзвай на който и да било да те определя. Можеш да си срамежлив, когато поискаш, можеш и да не си. Ти си общителен, отворен и прекрасен и никога не вярвай, че си "някакъв". Мама много, много те обича и иска да прави и казва само най-доброто за теб. Но то може да е само толкова, което тя знае’
Вървях по-късно и се чудех... Какви точно критерии за „срамежливост“ и „закачливост“ е нужно да има някой, за да бъдат двете възможни, и то едновременно? Как се расте и върви през живота, когато вярваш за себе си, че си две противоположни неща?
Орисниците и техните думи
Скъпа маме, това съвършено дете...Обичай го във всичките му форми. И ако ще го сугестираш (не са ли точно това орисиите?!), нека да е за полезни за него неща. Казвай на хората – и той да го чува – колко е можещ, любопитен, изобретателен, находчив, разсъдлив, интересен, упорит, успяващ... От ТАКИВА хора всички имат полза.
И още по-важното - такива хора са щастливи. Не искаме ли всички това за децата си?!
И виж сега, за да станем „някакви“, ние първо трябва да го повярваме (все пак ни го казва някой, който "знае"). И едва след това започваме да го "упражняваме" и затвърждаваме като характерова черта със съответно на вярването ни поведение. И не, не е обратното.
Нашите вярвания са нашата орисия
Убеждението, че съм забавен ме кара да се държа според убеждението си и ставам забавен. Убеждението, че съм сремежлив, ме прави срамежлив. Убеждението, че съм съпричастен... сещате се?!. Убеждението, че съм стойностен, убеждението, че съм .... , ме кара да бъда.
Ние имаме и носим абсолютно всичко. Всички качества, за които имаме изградена концепция, какво представляват.
От това, в което повярваме, зависи кои от тях ще "упражняваме" повече и кои ще ни станат навик.
Нашите вярвания са нашата орисия
Сещам се веднага за Тошето (името е сменено). Страх го е. Страх го е от тъмното. Страх го е от гръмотевиците. Страхлив е, страх го е от куп неща.
Вече е 2. клас. Не го пращат на лагери, защото може да го е страх от нещо. А само ако мама не я беше толкова страх, да не го е страх...
И все пак, как става цялата работа?!
Аз съм съвсем малък. В етап, в който нямам никакви идеи и концепции за страх или срамежливост. (Колкото и незначителни да ни се струват за малко дете, цялото качество на живот на зрял човек ще бъде повлияно от такива "личностни характеристики").
Мама казва на някого:
"Той е срамежлив".
Казва го уверено, с любов и приемане:
"Такъв си е той.".
Нямам идея какво означава, но щом мама (или тате, или който и да е) го казва - сигурно е така, тя ги разбира нещата.
Продължавам аз да си правя нещата, които си правя и... в един момент пак чувам:
"Той е срамежлив."
А-ха! Така значи, когато сведа поглед, когато се извърна, вмето да се усмихна, когато не говоря... изобщо - когато не правя всички тези неща, които си ги правя точно толкова, колкото и всички останали (до сега) - значи това е да съм такъв. Ето това съм АЗ!
И така започвам да ставам все повече АЗ - с месеците, с годините, докато толкова усърдно тренирм и упражнявам моето АЗ, че напълно забравям как да не съм "АЗ". И дори нямам представа как би било, ако бях повярвал, че съм всякакъв. И че съм много повече от всяко възприятие на "орисниците" ми.
Те ни вярват
Мили Мами и Татита, те ни вярват.
За добро или не - децата ни ще отговорят абсолютно прецизно на всяка наша представа за тях.
Колкото и изкривена да е тя.
А тя винаги е изкривена.
Когато обаче го знаем, можем да правим по-добри избори в орисиите си.
Какво остава в детето
Малките деца нямат идея какво е „срамежлив“ или „страхлив“, докато не го чуят и повярват. Чуват го от мама, тате, баба – от своите „орисници“. И започват да се идентифицират с това, което чуват.
Думите ни ги оформят. Стават тяхното убеждение. А убежденията се превръщат в тяхната идентичност.
Всеки родител е в позицията на орисник за детето си – с думите, убежденията, поведението си. И за да сме умели орисници, първо е нужно да познаем самите себе си и собствените си вярвания. Защото това, което вярваме за себе си, се отразява в начина, по който възпитаваме, влияем и обичаме.
Ако тази тема ти е важна и искаш да откриеш и актуализираш вътрешните си убеждения за самия теб, каня те в моята програма „АЗ-Концепция“.
В нея ще изследваме как създаваш и укрепваш своята идентичност, както и как съзнателно можеш да изграждаш позитивни вярвания за себе си и за тези, които обичаш.
➡ Научи повече за програмата "АЗ-Концепция“ и запази своето място тук:
Comments