Искам да започна с един цитат от Фриц Пърлс, който разработи гещалт терапията:
"Очевидно е, че потенциалът на орела може да се разгърне в реенето в небето, в спускането му на долу за по-дребни животни за храна и в изграждането на гнезда. Очевидно е, че потенциалът на слона ще е в размера, силата и непохватността.
Никой орел не би искал да е слон, нито един слон няма да бъде орел. Те „приемат” себе си; те приемат себе си – „себе си“. Не, те дори не приемат себе си, защото това би оставило възможността за отхвърляне.
Те се приемат за даденост. Не, те дори не се приемат за даденост; това би предположило възможността за другост. Те са такива, каквито са.
Колко абсурдно би било, ако те, като хората, имаха фантазии, недоволство и самозаблуди! Колко абсурдно би било, ако слонът, уморен да ходи по земята, поискаше да лети, да яде зайци и да снася яйца. И орелът поискаше да има силата и дебелата кожа на гиганта.
Оставяме това на човека – да се опитва да бъде нещо, което не е – да има идеали, които не могат да бъдат достигнати, да бъде прокълнат с перфекционизъм, за да се предпазва от критики и да си отвори пътя към безкрайни психически мъчения."
— из автобиографията на Фриц Пърлс, "Във и извън кофата за боклук".
Откриване и разбиране на скритото себе-Отхвърляне
Когато си взаимодействаме с другите хора, ние винаги реагираме един на друг - вербално или невербално - и някои от тези реакции се харесват или пък не се харесват като аспекти на това, което ние и другите правим. И когато тези послания се дават и получават свободно, без да е нужно да бъдем различни от това, което сме, и без заплаха за нашето благополучие, няма проблем. Това е същото като да харесваш някоя храна или някоя картина повече от другите. Изразяването на нашите предпочитания е един от начините да се опознаваме. Може дори да търсим целенасочено тази информация като обратна връзка, за да можем да опознаем другия по-добре, и каквото и да изрази – положително или отрицателно – го приемаме като полезна информация. Както Фриц Пърлс казва: „Контактът означава да цениш различията“.
Това свободно даване и получаване на обратна връзка обаче се трансформира в нещо много по-различно, когато някой се "самоотхвърли' по някакъв начин. Често това вътрешно само-отхвърляне е не съвсем очевидно, което затруднява осъзнаването на случващото се. Например, за много хора е много важно да имат усещането, че заслужават да имат добър живот, или да искат да имат „самочувствие“. Други търсят „приемане“, „безопасно място в света“ или „правото да бъдат тук“, и всички тези идеи звучат много добре на първо четене. Въпреки това обаче, в основата на тези желания е схващането, че е възможно да не заслужават да бъдат щастливи, или усещането за липса на собствена стойност, че не са добре приети или нямат място тук. Всичко това са отхвърляния и могат да обхванат сравнително малък аспект от "себе си" - например интелигентността, красотата или увереносттта, или много по-голямата рамка на цялото Аз - „Ти си боклук“, "Иска ми се никога да не съм се раждал."
Когато бебетата се раждат, те със сигурност не се интересуват от „собствената си стойност“ или дали „заслужават“, дали са „приети“ или „да намерят своето място в света“. Подобно на животните, те имат своите нужди и желания и са много директни и категорични в заявяването на присъствието си и изискват задоволяване на нуждите си. Те не показват ни най-малко съмнение относно своето „право да бъдат тук“ или дали „заслужавам да имам това, което искам“.
Тогава се появяват родителите и други възрастни им изпращат послания - първо невербално и след това и вербално - за това, че не са достойни или заслужили, че не са приети или нямат място тук, и детето се научава да мисли, че не е на мястото си. Всички тези послания имат една и съща структура: отхвърляне на естественото функциониране на детето, отхвърляне на част или изцяло на това, което е то. Тези преживявания остават у нас като спомени, които могат да бъдат в някоя или във всички различни сетивни модалности - те може да са под формата на образ, усещане, вътрешен глас... И за улеснение, нека приемем, че вътрешният глас е този, който отхвърля: „Ти не заслужаваш“.
Проблемът е, че когато някой се мъчи да противодейства на тези вътрешни отхвърляния с твърдения, че заслужава, че е приет или, че има своето място, това всъщност е опит да се отхвърли това, което вече е отхвърлено. "Не съм незаслужил." „Не съм недостоен“ и т.н. Това създава разминаващи се противоречия вътре в човека: „не-достоен“ и „достоен“, „не заслужавам“ и „заслужавам“ и т.н.
Успокояването...
И тук идва мястото на някой, който иска да ни помогне, като отхвърли вътрешното ни отхвърляне и за по-лесно ще използвам думата „успокояване“, с която да обозначаваме тези послания, с които някой утвърждава нещо, което друг е отхвърлил.
Ако някога си се опитвал да успокоиш някого, вероятно си открил две неща: Първо, че е напразно; и второ, че дори да сметнеш, че си успял, това не е било за дълго. Успокоението се усеща добре в краткосрочен план, но в дългосрочен план не решава проблема и всъщност увеличава разминаването между отхвърлянето и отхвърлянето на това отхвърляне. Това става по няколко различни начина.
Първо, без значение колко успокоение получава някой, то не възстановява това, с което малкото дете е стартирало в началото, нито осигурява това, което наистина иска: пълно и безусловно да бъде това, което е, без намек за приемане или неприемане.
Второ, успкоението от другите всъщност е по-скоро една „чужда стойност“, отколкото „собствената стойност“, която ти искаш и търсиш. Тъй като хората са много различни по отношение на това, което одобряват или не одобряват, ти трябва да правиш много и различни неща, за да получиш одобрението на различните хора. Това обикновено води до силна зависимост от другите, което може да прерастне до поведение тип „хамелеон“, опитвайки се да удовлетвориш различните хора по техните начини. И тъй като има хора, от които е почти невъзможно да се получи одобрение, това понякога може да доведе до екстремно поведение като „преструване“ или дори до самоубийствени опити.
Друг начин да получиш от другите успокоението, че си ОК, до известна степен, е да следваш някакъв набор от социални или религиозни учения, така че да получиш приемане от тази група хора. Това е по-безопасно, защото тогава винаги се опитваш да покриваш определени стандарти, за да получиш приемане, а не се опитваш да удовлетворяваш различните стандарти на различните хора. Въпреки това, това пък може да доведе до по-малко контакт с другите, защото покриването на някакъв набор от абстрактни стандарти не изисква да обръщаш внимание на обратната връзка от отделните човешки същества.
Трето, когато някой търси успокоение от другите, това неизбежно е по-скоро условно, отколкото безусловно. Това зависи от поведението, което проявява човека за да получи това успокоение, и също така зависи и от желанието на другия човек да го предостави. Когато спреш да го искаш, или другите спрат да ти го дават, ти вече няма да получаваш успокоението, че си ок.
Четвърто, успокоението от другите е временно, защото не премахва основното отхвърляне; то само му противоречи и го компенсира. Вътрешният глас ще продължи да отхвърля същността на човека, неговата привлекателност, приемливост или място в света и т.н., и той ще трябва многократно да търси успокояване, за да противодейства на този вътрешен глас.
Пето, всяко външно успокояване, че „аз съм достоен“ ще има тенденция да предизвика противоположното „Не, не си“ от този вътрешен глас, което ще ескалира по същия начин, както спор между двама души, увеличавайки разминаването. И ако някой има такъв отхвърлящ вътрешен глас, и ако изглежда, че и животът му го потвърждава, търпейки относителни неуспехи в работата си, взаимоотношенията и т.н. - да, това е много неприятно, но поне няма противоречие и е конгруентно.
Но ако някой има същия вътрешен негативен глас, а пък е успешен в работата си, във взаимоотношенията и т.н., контрастът между вътрешния му глас и външния успех ще бъде много по-голям. Той може да има много по-добър живот, но с цената на голямо противоречие между вътрешния и външния свят. И колкото повече успокоение получава от другите и от светския си успех, толкова по-голямо е несъответствието между вътрешното послание, че не си достоен и външното послание, че си достоен. Неговият вътрешен глас ще се разминава и ще неутрализира всякакви външни успехи.
Търсенето на одобрение от другите е като да използваш грим или някакво друго изкуствено поведение, за да привлечеш някого. Колкото повече използваш, толкова по-голям е контраста с това, което прикрива, и толкова повече си наясно, че другият човек реагира на нещо, което не е реално, а не на това кой наистина си ти. Това по-голямо несъответствие създава нестабилност и евентуалната загуба на външния успех може да доведе до колапс на някой, влязъл в кризата на средната възраст, до депресия или дори до самоубийство.
Шесто, има интересен паралел между гласа, който ти казва, че не си достоен, и успокоението, което твърди, че си. И двете се базират на мнението на другите хора, а не на теб самия. На който и глас да се довериш, ти ставаш роб на чуждото мнение, вместо да се опреш на собствения си опит.
Справяне с отхвърлянето
Щом успокоението не работи за противодействие на негативните чувства по отношение на собствената ни стойност, какво тогава може да се направи? Отговорът на този въпрос се крие в това да се изясни първоначалното отхвърляне и да се намери начин то да се премахне, така че да можеш да се върнеш в първоначалното си състояние, в което нито си достоен, нито си недостоен, а просто СИ.
Един от начините да го направиш е да слушаш внимателно тези вътрешни послания на отхвърляне и да осъзнаеш, че тези послания касаят възрастния, който ги е изпратил, а не детето, което ги е чуло - промяна на рамката. Тези послания са дошли от възрастни с техните си ограничения, хора, които не са могли просто да кажат директно: „Объркан съм; Не мога (или няма да) осигуря това, от което се нуждаеш и искаш.” Вместо това те всъщност са казали: „Единственият начин да се справя с това, което искаш, е да ти кажа, че не го заслужаваш. Така ти няма да го искаш и аз няма да трябва да ти го давам.”
Как наистина да помогнеш
Малко по-различен начин за постигане на същото осъзнаване е първо да се съберат и изброят всички вътрешни послания на отхвърляне, които човекът е натрупал, обръщайки специално внимание на начина, по който ги възпроизвежда в ума си - силата на гласа, темпото, тоналността, в които е отправено всяко едно послание. "Ти не си достатъчно добър." „Ти си глупав“ и т.н. След това помолете човека да си се представи като новородено бебе или малко дете и го помолете да каже всяко едно от тези твърдения на това дете, включително акцентирането, силата на звука, темпото, тоналността. Това измества позицията на възприемане на човека - от получател на тези послания в изпращач. Обикновено от тази нова позиция много бързо става очевидно, че те са напълно неуместни и нелепи. Реакцията му към посланията се променя - от приемането им като валидни, към това да ги възприеме като информация, показваща ограниченията и неадекватностите на родителите, а не като техни собствени ограничения.
„Процесът за възстановяване на семейството“ (англ.) на Вирджиния Сатир e една ярка драматизация на това, с което родителите на клиента й трябва да се справят, дошло от техните собствени родители, и как това е оформило техните ограничения. В този процес лошото отношение на родителите към клиента се разглежда като резултат от ограниченията на техните родители и има много малко или нищо общо с каквито и да било ограничения в самия клиент. Предишните им убеждения на „не заслужаващи“ и т.н. са в резултат на погрешна рамка.
Когато осъзнаеш, че досегашното ти разбиране е било грешка, можеш лесно да го отхвърлиш и да продължиш напред. Разбира се, някои хора биха се обвинили, че са направили тази грешка, но това също ще е грешка - на по-общо логическо ниво. Същият процес може да се използва за достигане и до това осъзнаване. „Виж себе си като малко бебе или като малко дете и го порицай, че е направило грешката да не разбере родителите си.“
Друг начин за справяне с вътрешното Отхвърляне е чрез процеса "Същностна Трансформация" (Core Transformation) (англ.) на Connirae Andreas, при който клиентът се повежда към лично осъзнаване на това, което наистина иска, което е едно "изживяване на съществуването си", не-обременено от „заслужавм“ или „не заслужавам“.
Когато „не заслужавам“ изчезне, вече няма нужда „заслужаващото“ да отрича „незаслужаващото“. Защото на всеки от нас се случват както приятни, така и неприятни неща. Може да се разстроим от неприятните и да сме благодарни за приятните и да осъзнаем, че всъщност по никаъв начин не сме заслужили (или не заслужили) нито едно, нито другото. Това ни позволява да се върнем към простото изживяване на случващото се – включително реакциите ни към него – без каквато и да било мисъл или съмнение дали го заслужаваме или не. Това е нещо, което мъдреци и светци описват от векове, използвайки различни термини като „просветление“, „събуждане от света на илюзиите“ или „просто приемане на това, което е“.
И има много хора, които активно търсят духовни или мистични изживявания, които са водени от някое свое базово Отхвърляне без да го осъзнават. Те търсят блаженство и цялост, без първо да са неутрализирали вътрешното си Отхвърляне, което им пречи да се върнат към първичния си интегритет и цялостност. Още по-вероятно е това да важи и за някои духовни учители и гурута, които влагат много усилия в статуса и важността на своята работа и трябва да подхранват ролята си на „просветени“ - сигурен знак, че не са.
Какво поддържа само-отхвърлянето ни?
Сега, нека разгледаме по-подробно „заслужавам“, за да разберем как хората изобщо се забъркват в цялата тази каша. Значението на думата „заслужавам“ е съкратена версия, кодовата дума за: „Мисля, че трябва да имам/получа нещо, защото имам право на това“. Всеки път, когато една дума е кондензирана и съкратена форма на по-дълга комуникация, тя обикновено е пълна със скрити или лошо интерпретирани значения, които могат да се превърнат в капан за непредпазливите — както за говорещите, така и за слушащите.
Има както приятни, така и неприятни вариации на "заслужването", като например „Тя заслужава медал за това, което направи“ или „Той заслужава да бъде обесен за това“. Така че „заслужавам“ е израз както за възнаграждение, така и за наказание, отсъдено от нечия преценка за това, как трябва да бъдат нещата.
Обикновено думата „заслужавам“ се използва без никаква допълнителна информация: „Той го заслужава“. Този вид твърдение се нарича „фактическо“, защото е посочено като факт, не подлежи на съмнение. Дори когато "заслужаването" е заявено като личното мнение: „Аз мисля, че той го заслужава“, често причината за заслужаването се пропуска.
И когато хората казват, че „заслужават“ нещо, обикновено се има предвид, че някой друг трябва да им го даде, без да се налага да правят нещо, за да го получат. Обикновено изхождат от това, че имат „право“ на нещо и правото им идва от това, че са специални, по-важни от някой друг (който не заслужава) – вариант на „божественото право на кралете“ и благородниците, които кралете „титулуват“, като им раздават титли.
В терминологията на НЛП „заслужаването“ на нещо е "зле формирана" цел, защото е извън контрола на човека, който го иска – някой друг трябва да им го осигури. И тъй като ние нямаме директен контрол върху нещата, които другите правят, това оставя "заслужаващия" човек на милостта, на способността и на желанието на някой друг да му осигури това, което той иска. И когато другите не му осигурят това, което той „заслужава“, тогава той обикновено се оплаква, вместо сам да предприеме полезни действия.
Реално "Заслужаване"
Когато някой сключи споразумение, което уточнява какво трябва да получи чрез това споразумение, тогава той наистина заслужава да получи това, което е било уговорено — без значение колко глупаво или несъстоятелно може да е било самото споразумение. Подобно на думата „справедливо“, „заслужава“ се отнася само за споразумения, договорености - определена рамка - и това, което някой заслужава, е ясно посочено в споразумението.
Много хора обаче излизат много извън тази адекватна рамка, смятайки, че заслужават неща, които нямат нищо общо с каквито и да било договорки. Те често се държат така, сякаш имат някакъв вид писмено споразумение с Бог, с природата или с вселената, уточнявайки какво трябва да получат. Например често хората казват: „Детето заслужава любящ дом“ или „Заслужавам възможност да успея“.
Със сигурност и аз предпочитам свят, в който всеки има възможност да задоволи нуждите си и има любящ дом и възможности за успех и т.н., и правя всичко по силите си, за да движа света в тази посока, но това се базира на моето желание, не е някакво въображаемо споразумение.
Някои хора дори казват, че нещо е „дадено от Бога право“. Но ако беше наистина „от Бога“, тогава всички щяхме да го имаме и със сигурност никой не би могъл да ни го отнеме! Веднъж наблюдавах Фриц Пърлс да пуши в университетската аудитория, където току-що беше направил демонстрация на гещалт терапията. Една жена се приближи до него и го попита: „Как така имаш право да пушиш, когато на всички табели пише „Пушенето забранено“? Пърлс отговори: „Нито имам право нито нямам право - просто го правя.”
Доколкото знам, животът е дар и идва без споразумения или гаранции, освен тази че завършва със смърт — обикновено много по-рано, отколкото бихме искали. Да се уверим, че всички хора имат възможността да задоволят своите нужди - това е работа на всички нас. Тя не се основава на каквото и да било „заслужаване“. Тя се основава на това, което ние ИСКАМЕ да се случи, защото мислим, че може би ще работи най-добре за всеки от нас, и от нас зависи да изградим и поддържаме видовете лични споразумения, обществото и правителството, които ги подкрепят.
Откъс от "Шест слепи слона", Стив Андреас, (англ.) том II , глава 2, „Отхвърляне“
© 2022 Steve Andreas, translated with permission,
© 2022 Iveta Nikolova, Bulgarian translation.
Ами ти? Кои са твоите лични вътрешни само-отхвърляния, които те спират да бъдеш това, което наистина си?
Имаш ли някои, които може би те ограничават или спират в живота по някакъв начин и искаш да преразгледаш или актуализираш?
Какво си казваш, когато се изправиш лице в лице с изборите, които имаш?
И когато поискаш да поговорим и да видим как да съм ти още по-полезна по твоя път - обади ми се за да уговорим час за една пълноценна, напълно безплатна НЛП иконсултация, може би ще се учудиш какво наистина е възможно за теб :)